Децата индиго

     Децата индиго (на английски: Indigo children) е ню ейдж определение, въведено от Нанси Ан Тапе, част от нейната класификация на хората според отенъка на аурата (индигов цвят) им. Това определение се дава на деца, на които им се приписва да притежават свръхестествени способности. Псевдонаучни изследвания им приписват да са представители на следващия етап от човешката еволюция, да идват от други планети, да имат богат опит и знания за Космоса и притежават паранормални способности, като телепатия, телекинеза и пр. Няма достоверни научни изследвания, откриващи които и да било от тези черти в т.нар. деца индиго. Често, определенията, които се дават на децата индиго са такива, че да се харесат на голям кръг хора, и те да приемат, че те се отнасят за тях, т.е. става въпрос за проявление на ефекта на Форер.

     Определението за деца-индиго е дадено от Нанси Ан Тапе, която работи в областта на синестезията, през 1970 г. Тя класифицира хората според цветовете на аурата им. Според нея при тези деца преобладава индигово-виолетовият цвят — нещо, което било характерно за зрели хора с духовни практики или житейска мъдрост зад гърба си, но съвсем необичайно за детската аура. Нанси Ан Тапе твърди, че при близо 95% от децата, родени в последните 10 години, се наблюдавал този феномен. Макар и не научно потвърдена, популяризирането на идеята носи значителни приходи от консултации на подозирани за индиго деца, както и на авторите на книги, филми и организатори на конференции по темата.

     Смятаната за най-популярна книга по темата е на Лий Карол (Lee Caroll) „Indigo children: new kids have arrived“ („Индигови деца; пристигнаха нов вид деца“).

     Характеристиката на Нанси Ан Тапе за децата индиго ги представя като некомуникативни, с богата интуиция. Според нея тези деца работят с дясната половина на мозъка си. Съгласно поддръжниците на тезата за децата индиго, те помнят и възприемат информация много по-бързо от децата с развита лява половина на мозъка, от което следва отегчеността им от материала в училище. Често са смятани за разсеяни и несериозни, но били изпреварвали връстниците си и били хиперактивни и по-подготвени от учителите си.

     Някои от набедените за деца-индиго са диагностицирани с хиперактивност с дефицит на вниманието. За това заболяване често се предписва риталин, за който няма изследвания, доказващи че е ефективен и безопасен в дългосрочен план, макар да съществуват отделни противоречащи си изследвания. Според поддръжниците на теорията за децата-индиго, това повлиява мозъчните функции и „успокоява“ неконвенционалното им поведение, но всъщност пречи на способностите им да се изявяват. Харесваща се сред средите на поддръжниците на идеята за индиго-деца е тезата, че „тези надарени деца просто предпочитат да учат по начини, различаващи се от конвенционалния образователен модел.“ Според поддръжници на теорията за децата индиго, риталинът правел децата, които го приемат, по-покорни, но същевременно води до загубване на фината им сетивност и необичайната им чувствителност.